Има неща, които ме натъжават, потискат, дори често пъти - отчайват. Но защо е нужно да се спирам на тях, когато съществуват и толкова много неща, които ме карат да се усмихвам.

Животът. В цялото му разнообразие и великолепие, красота и чудеса.

Снежинките, разтапящи се върху топлата ми длан.

Редките усмихнати лица на хората, с които се разминавам по улиците.

Слънцето, макар и за минутка надникнало зад облака.

Афишът за постановката на "Севилският бръснар".

Цветето без повод от любимия човек.

Покълналото над снега кокиче.

Нежната и очарователна сърничка в зоопарка.

Първото изхлипване на току-що появилото се на бял свят ново човече.

Радостта в очите на излекувано дете.

Неочакваният жест, дошъл от верен приятел.

Шумоленето на мъдрите странички от новата ми книга.

Мелодията на нежната и жизнеутвърждаваща шубертова серенада.

Най-милото, най-святото на сърцето ми чудо - моята рожба.