-    Не отивай в гората, не отивай! – казаха те.
-    Защо? Защо довечера да не отида в гората? – попита тя.
-    Там живее един голям вълк, който яде хора. Не отивай. Предупреждаваме те.
Въпреки това тя отишла и, разбира се, срещнала вълка.
-    Нали ти казахме! – възкликнали те.
-    Това е моят живот, а не приказка, тъпанари такива, – отвърнала тя. – Трябва да ида в гората, трябва да срещна вълка, иначе животът ми изобщо няма да започне.
А вълкът бил попаднал в капан...
-    Помогни ми! Ауууу, ауууу, ауууу! И ще те възнаградя.
-    Откъде да знам, че няма да ме изядеш? – нейната работа била да задава въпроси.
-    Грешен въпрос, – казал вълкът. – Просто ще трябва да ми се довериш.
-    Добре, ще рискувам – ето! – и отворила капана, и превързала лапата му с билки. А после, понеже била чела много неверни приказки, 
извикала:
-    Хайде, давай, изяж ме и да свършваме с това.
Но не се случило така. Вълкът поставил лапа на ръката й:
-    Аз съм вълк от друго време и място, - и откъснал мигла от окото си. - Използвай я и вече ще знаеш кое е добро и кое не толкова – просто погледни през моите очи, за да виждаш ясно.

За това, че ми позволи да живея,
аз ти предлагам да живееш,
както никога досега...

И тя видяла истински добрите,
и отишла при тях...
и видяла смелите,
и отишла при тях,
познала верните,
и отишла при тях,
видяла объркването под гнева,
и побързала да го утеши,
видяла обич в очите на плахите,
и протегнала ръце към тях,
видяла страдание в срамежливите,
и потърсила смеха им,
видяла нужда в човека без думи,
и говорила вместо него...
Тя видяла всички неща
със своята вълча мигла...

Върви в гората, върви. Ако не отидеш в гората, никога няма да се случи нищо и животът ти изобщо няма да започне.

P.S. Това е откъс от “Вълчата мигла”, стихотворение в проза на Клариса Пинкола Естес, публикувано в “Бягащата с вълци” (ИК “Бард”). Нейната поетична история е моята асоциация за страшното бъдеще, дето ни очаквало през 2012 година – “страшно” като големия вълк от приказката.

За Апокалипсиса утре е модерно да се говори – правят се филми, пишат се книги, интернет ще се задави от мрачни предсказания... Но има и друг вид “пророци” – врели и кипели пътешественици из духовните практики - като самата Клариса Пинкола Естес, учен, психоаталитик от школата на Юнг, поетеса и cantadora (пазителка на старите латиноамерикански традиции). Съвременните шамани като нея говорят за утрешния ден не със страх, а с любов, “проповядват” не съпротива, а интеграция, мислят бъдещето не като катастрофа, а като урок... Защото и най-малкият усвоен урок прави човека по-добър и съвършен. А съвършен става той, когато подходи към живота с доверие, когато доброволно интегрира непознатото, когато отива без страх в гората, за да срещне и с най-страшния вълк...