Да започнем оттам, че на 16 името ми беше друго: Мирослава. Тази вече почти не я познавам и когато майка ми (за назидание) или някой съученик (по спомен) ме нарече днес неочаквано с пълното ми име, се стряскам и оглеждам – да не би да говорят на някой друг. С годините “слава”-та я съкратих. Всъщност още на 19 - когато започнах да се подписвам под първите си вестникарски дописки. Останах си с мира.

И така: “Мирославо, имам много съвети да ти давам, но понеже време и място много нямам, ще ти кажа най-важното набързо. Страхлива си - и по-лошото е, че още по-страхлива ще станеш, нали те знам каква беше на 30. Тъй че отсега се учи да преработваш страховете си – вместо да те парализират и да ги отбягваш, гледай ги любопитно в очите, интегрирай ги, използвай ги за гориво: както тялото ни си набавя енергия, разграждайки всичко, което поглъщаме. И чак на 39 ще имаш известен напредък.

Втората голяма напаст е ниската себеоценка

Тя пак е страх - от отхвърляне. Чудя се кой и кога точно ти внуши, че не си ДОСТАТЪЧНО привлекателна, забавна, добра и умна. Беше си момиче капка, но не се харесваше ДОСТАТЪЧНО – макар да въртеше на пръста си вашите, приятелките, момчетата. А, сетих се защо стана така – чувстваше се непрестижна и бедна. Гледаше в захлас към по-високите социални етажи - хем се имаше за равна с техните обитатели от твоето поколение (дори подозираше, че ги превъзхождаш), хем отвътре сърцето ти беше свито, нямаше си доверие.

Сама се саботираше – никой не ти е виновен

Днес, на 39 г., студено ще ти кажа, скъпа: проблемът ни идва от роба в нас. Той ни е тровел отвътре твъъърде дълго – отначало с панически и саркастичен шепот в ухото: “циците ти са малки, а краката недотам дълги”, “пак нямаш какво да облечеш”, “ето пешо пак избра пенка пред теб”, “ама какво ще кажат другите, като научат”, а после с ненужни сравнения и надпревари със съседката, с предразсъдъци, с конформизъм, с еснафски етикети и клишета... Не се плаши, диагнозата “роб” е страшна, но болестта е лечима.

Лекува се със свобода

Обаче свободата не идва даром, а изисква усилие. Най-напред да проумееш, а после и постоянно да си напомняш, че е по-важно ти сама да се харесваш каквато си, отколкото другите да те харесват. Да си даваш сметка, че не могат да те харесват всички, да не ти пука колко пари имаш и как изглеждаш, но много, наистина много да ти пука, когато сбъдваш някаква своя насъщна потребност.

Свободна ще си, когато станеш едно цяло с истинската си същност, когато си сигурна, че следваш истиските си желания, когато не воюваш със съдбата си, а я приемеш. Мирослава, обещай ми за Бога: никога не тръгвай да гониш нечия чужда мечта или илюзия.

Пускай и пукай само собствените си балони – и задъжително го прави с кеф, със замах

И не забравяй накрая какво е казал Чехов (вече си го чела): “Цял живот изцеждах от себе си роба капка по капка”. Нека стане твое мото и щом дойде време ти да ми пишеш - когато стана на 80, да кажем, ме питай колко постоянна в изстискването на роба съм била.

P.S. Помолих няколко приятелки да напишат и те писма до себе си на 16. Вижте какъв “набор” от съвети и признания се получи:

Малък разговор за времето

Няма страшно

Спах с твоя учител

Дръж очите отворени

Питай кака си

Всъщност, кефиш ме...