Това, което ще напиша, няма да се хареса на мнозина. И все пак ще го напиша. Като редактор на женско списание познавам добре „ходенето по мъките” на проблемното/невъзможното зачеване и раждане. Винаги съм съчувствала и съм опитвала да помагам на жените, терзани от копнеж по свое дете, сражаващи се с (отказа на) природата. Радвам се искрено за всяка жена, сбъднала мечтата си за своя родна рожба. Травмата от надвисналото като Дамоклев меч безплодие е една от най-трудно поносимите. Жените по принцип приемат за даденост, че някой ден ще имат деца (дори да не са сигурни, че ги искат).

Каракас-Маргарита-Канайма-София Указателната табела на влизане във Венецуела би трябвало да гласи: “Добре дошли в бензиновия рай!”. Прилича на рай наистина: безкрайни карибски плажове, щедро целогодишно слънце, палми и корали, злато и перли, красиви едрогърди креолки, мускулести атлети бейзболисти, пламенни латиноритми и, най-важното – за няма и долар зареждате с бензин не един, а цели два резервоара. Е, не ви ли се прииска веднага да запрашите натам? Не е лошо да прочетете и дребния шрифт към рекламата обаче: тук опасности дебнат отвсякъде, затова раят се охранява строго под дулата на калашници.

В началото бе книга със старогръцки митове, адаптирани за деца, която засенчи всичките ми сборници с приказки. Сега си давам сметка, че е била първият ми пътеводител в света на властта (сиреч на политиката) и в лабиринта на отношенията между половете. Олимп, където като в Холивуд всеки е бил с всеки. Паралелните светове на небето, земята и отвъдното, свързани с невидими нишки – където и боговете плачат, изкупват грехове като хората, където безсмъртието е стока със съмнителна стойност и рано или късно всеки си намира майстора („Майстора и Маргарита” беше в друг период.

Наричат климактериума „тихия преход”, понеже няма друг етап от женския живот, обгърнат с такова плътно публично мълчание. За менопаузата избягваме да говорим сериозно дори и в чисто женска среда, а в мъжко обкръжение подобен разговор е възможен само под знака на насмешката и неразбирането. Климаксът е комай последното останало табу на нашето съвремие, което издигна в култ вечната младост. Ние, възпитаните в западната (филмова и рекламна) традиция жени – особено активните, независимите, силните - се срамуваме, че остаряваме.

Кой съм аз? Защо съм тук? Не може да не сте се питали. А стигали ли сте до отговори? “Отговори няма, не е имало, няма и да има. Това е отговорът” - цитирам Гъртруд Стайн по памет, макар да не помня на какъв въпрос е отговаряла. Най-вероятно е бил Въпросът. Коя съм, все още не знам. Но подозирам защо съм тук. Тук съм, за да се изложа. Тази задача я решавам цял живот и едва ли окончателно ще я реша, но излагането е урок по себепознание, достойнство и любов, чрез който, струва ми се, човек стига до останалите отговори.

-    Не отивай в гората, не отивай! – казаха те.-    Защо? Защо довечера да не отида в гората? – попита тя.-    Там живее един голям вълк, който яде хора. Не отивай. Предупреждаваме те.Въпреки това тя отишла и, разбира се, срещнала вълка.-    Нали ти казахме! – възкликнали те.-    Това е моят живот, а не приказка, тъпанари такива, – отвърнала тя. – Трябва да ида в гората, трябва да срещна вълка, иначе животът ми изобщо няма да започне.А вълкът бил попаднал в капан...-    Помогни ми! Ауууу, ауууу, ауууу! И ще те възнаградя.

По Коледа и Нова Година пожелаваме на близките и на себе си най-често щастие, но какво е щастието? Ами нека го разглобим. Да го пратим на скенер, да го разшифроваме заедно, защото, убедена съм, то е заразно – също като смеха и сълзите. За мен, например, щастието е състояние, в което няма „после” и няма „там”. Има само „тук и сега”. Щастието е скъпоценен изплъзващ се миг, в който утре не съществува, а вчера е забравено. Щастието е лекота: когато дишаш лесно, пълен си с въздух като отскубнал се балон, като детска плажна топка, подмятана от вълните.

Според определенията в енциклопедиите бъдещето съдържа събития, които още не са се случили. Енциклопедиите обаче не винаги са прави, мисля си. Всичко, което ще се случи, вече се е случвало. Животите ни, житейските ситуации, хората (не като генетична съвкупност, а като психологически архетипи) се повтарят. Само се ласкаем, че сме уникални – всеки, който е живял повече от 35-40 години, може да потвърди как от един момент нататък започва периодично да попада в едни и същи филми (с малки вариации). И колкото по-агресивно се стреми да напусне определена парадигма, толкова по-гротескно сюжетите му се въртят до втръсване – като кинопреглед от времето на соца.

Има книги, които те сварват в точното време на точното място, поръчани сякаш по каталога на Съдбата и доставени от куриера на Вселената. Такава книга се оказа преди доста време за мен “Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт (изд. “Прозорец”). Тя достатъчно нашумя впоследствие – най-вече благодарение на факта, че беше екранизирана и че главните роли в киноверсията й бяха поверени не на кого да е, а на Джулия Робъртс и Хавиер Бардем.Книгата обаче е далеч по-добра от филма – убеждавам се отново и отново, докато за пореден път я прелиствам.

Аз съм майка, макар да не съм раждала. Не съм забременявала досега, не съм правила и опити да забременея. Цикълът ми е като по часовник. Хормоните ми са в синхрон като сработен симфоничен оркестър. Тялото ми е гъвкаво и младо. На 40 съм. Може никога да не родя дете. Но може и да родя. Мога и да осиновя дете, ако пожелая. Или ако така пожелае съдбата.Но аз съм майка. Майка на себе си. На вътрешното си дете. Обичам го това дете и се грижа за него всеотдайно. Струва ми се, че не може да си добра майка, ако не си изпробвал най-напред върху себе си грижите и безусловната любов, от които има нужда детето в теб.